Току-що приключих един свой експеримент.
Реших да си напиша CV и мотивационно писмо на английски и на български.
Първо написах на английски и ми се стори умерено, стегнато, професионално и казващо всичко или поне достатъчно. Починах малко и почнах с второто CV, т.е. автобиография и мотивационно писмо на български.
Е, няма такова нещо! Смях, смях! Ама такава голяма фукла излязох! Трих-писах, трих-писах! То комплекси ми се задействаха, то народопсихология - всичко на фукане ми заприлича. А да не говорим за дългите, обяснителни фрази, с които се опитвах да туширам перченето.
И накрая резултатът от експеримента:
- 2 пъти по-малко информация,
- много мъничък % лична "реклама", т.е. фукане/перчене,
- два пъти по-дълъг текст, макар и да избягвах клишетата, които са почти задължителни.
Не съм правила изводи. Но ето въпросът, който ме гложди:
Защо на английски не се притеснявам да се похваля и лесно намирам точните думички, които звучат умерено и професионално (май знам отговорът на тази част от въпроса)?
И защо на български хич, ама хич, не стоеше добре никаква лична "рекламка"?
А уж гледам да не мисля "Аууууу, какво ще си кажат хората?!".
И все пак си дадох сметка, че у нас май никой не понася "перковците". А самото "перчене" може да обхваща голям диапазон, дори и доста положителни действия. И така човек да си остане един загубен "талант", който не може да бъде открит с модерните техники на HR.
Народопсихология ли е?
Просто си разсъждавам. Не идва и не идва циганското лято и се чудя дали още да го чакам. :)
ПП Дали не бъркам, но май точно Здравко Райков, преподавател по PR, казваше:
"PR-ът е 99% перчене и 1% талант."?!
Реших да си напиша CV и мотивационно писмо на английски и на български.
Първо написах на английски и ми се стори умерено, стегнато, професионално и казващо всичко или поне достатъчно. Починах малко и почнах с второто CV, т.е. автобиография и мотивационно писмо на български.
Е, няма такова нещо! Смях, смях! Ама такава голяма фукла излязох! Трих-писах, трих-писах! То комплекси ми се задействаха, то народопсихология - всичко на фукане ми заприлича. А да не говорим за дългите, обяснителни фрази, с които се опитвах да туширам перченето.
И накрая резултатът от експеримента:
- 2 пъти по-малко информация,
- много мъничък % лична "реклама", т.е. фукане/перчене,
- два пъти по-дълъг текст, макар и да избягвах клишетата, които са почти задължителни.
Не съм правила изводи. Но ето въпросът, който ме гложди:
Защо на английски не се притеснявам да се похваля и лесно намирам точните думички, които звучат умерено и професионално (май знам отговорът на тази част от въпроса)?
И защо на български хич, ама хич, не стоеше добре никаква лична "рекламка"?
А уж гледам да не мисля "Аууууу, какво ще си кажат хората?!".
И все пак си дадох сметка, че у нас май никой не понася "перковците". А самото "перчене" може да обхваща голям диапазон, дори и доста положителни действия. И така човек да си остане един загубен "талант", който не може да бъде открит с модерните техники на HR.
Народопсихология ли е?
Просто си разсъждавам. Не идва и не идва циганското лято и се чудя дали още да го чакам. :)
ПП Дали не бъркам, но май точно Здравко Райков, преподавател по PR, казваше:
"PR-ът е 99% перчене и 1% талант."?!
Няма коментари:
Публикуване на коментар